Палубата на кораба 'Асенчо'

За съжаление нито Зоро, нито Yukimi имаха време да реагират. Навярно това беше най-бързия замах, който двамата са виждали. Yukimi възможно най-бързо постави ръка на катаната си и се обърна само и само, за да види как меча на мистериозния мъж мина през тялото ѝ и достигна врата на Зоро. Зоро през това време все още изваждаше своето острие и дори не беше бутната Yukimi настрани, но мечът на мъжът светкавично бързо го застигна и остряза главата му. След това Yukimi веднага се обърна към него и в този момент тя си припомни онова ужасно чувство. Чувството, когато губиш някой ценен човек. В този момент тя осъзна, че се намира в Ада. Сцената беше ужасяваща и кръвта на Зоро летеше навсякъде. Главата му тъкмо щеше да падне от врата, когато Yukimi отвори очи и извика.


Yukimi: ЗОРОООО!!!! Тя отвори очи в каютата си и събуди и стресна Зоро, който лежеше на съседното легло. Изглежда Yukimi е сънувала ужасен кошмар, но това беше изключително необичайно. Тя почти никога не е сънувала сънища, камо ли кошмари. Изглежда нещо предизвика този ужасен сън в нея и това навярно бе аурата на джунглата, която приближаваха. Беше сутринта на 4ти декември, като предната вечер беше доста тежка и забавна. Капитанът и екипажът му черпиха Зоро и Yukimi на бара и заедно всички се бяха веселили. Изглежда Yukimi бе прекалила малко с рома, тъй като я болеше глава. Тя погледна към Зоро и се успокои, като видя че е добре и всичко е било просто кошмар.

Както си спеше кротко, Зоро се стресна и се събуди много рязко, веднага слагайки ръка на катаната си, която винаги държеше до леглото си, като дори я извади от саята и се огледа. Какво става, Юкими?!?! Нападат ли ни?! Изправи се от леглото си, като все още се оглеждаше в случай, че ги нападат. - Зоро

Yukimi: Извинявай, Зоро. Изглежда съм сънувала кошмар. Можеш да заспиваш отново, ще ти се реванширам утре. Тя стана от леглото си и се запъти към вратата. Явно искаше да излезе да подиша малко свеж въздух, за да се свести от тежката вечер.

Кошмар? Това не е в твой стил..Седна обратно на леглото си, но не се опита отново да заспи. Той усети, че нещо притесняваше Юкими вътрешно и реши да ѝ даде няколко минути да се освести, като след около 5 минути той отвори вратата и я извика обратно. Хей, да знаеш, скоро би трябвало да пристигнем. Ако има нещо, събуди ме пак. Казвайки това, Зоро затвори вратата и се върна да си доспи, но нямаше да има против пак да бъде събуден. Той реши да остави Юкими да се поразсее и да не ѝ пречи. - Зоро

Yukimi: Когато Зоро я извика, тя се обърна към него и му каза: Хей, ела да видиш нещо. Лицето на Yukimi изглеждаше леко притеснено.

Хъх? Отиде до нея след като бива извикан. Всичко наред ли е? Погледна към това, което Юкими искаше той да види. - Зоро

Yukimi: Тя му показа именно хоризонта. Все още не се виждаше джунглата, но определено бяха близко. Как ли разбра? Беше сунтрин и слънцето се виждаше как изгрява. Но въпреки това беше тъмно навсякъде. Мистериозна аура, която само негативни чувства натрапваше, се вееше по бриза и идваше точно от хоризонта. От посоката, към която плаваха, а именно Morugaya Jungle. Не е ли странно? Вече би трябвало да е сутрин. Дори слънцето се вижда, но лъчите светлина ги няма. Също така това лошо предчувствие, което имам. Тя постави ръцете си на парапета и се загледа притеснено към далечината. Какво се е случило с джунглата, докато ме е нямало? След това тя насочи съжалителен поглед към Зоро. Изглежда тя искаше да му се извини, че му позволи да я придружи, защото нещата оттук насетне ще стават все по-опасни. Зоро ... може би наистина не трябваше да идваш.

Въздиша след като чу какво Юкими му каза, като я потупа по главата. Зоро наистина намери за странно , че нямаше светлина, но не позволи на това да го озадачи. Ей, ей...ако искам да бъда най - силният мечоносец, няма да позволя да изгубя живота си от някаква джунгла, макар и специална. А и ако това стане, значи изобщо не е трябвало да се опитвам дори да тръгвам по този път. И ако това е отредила съдбата за мен, явно не ми е било писано. Но аз знам, че ще постигна мечтата си. - Зоро

"THE VERY NOTES" by Supreme Devices



Yukimi: Погледна го замислено за момент и каза: Съдба викаш? В такъв случай дано съдбата е на наша страна. По принцип типичната Yukimi в този момент би събрала китките си и би отправила молитва. Тя би се молила съдбата да е на нейна страна, защото за нея тя е абсолютна. Хората от клана Iburi никога не са си и помисляли да се изправят срещу нея, тъй като са напълно обедени, че никой не може да я промени. За това тяхната единствена алтернатива е да се молят съдбата да е на тяхна страна и за това през целия си живот те остават чисти същества, без да извършват грехове. Всъщност именно фактът, че членовете от клана прекарват целия си живот затворени в кратера е именно причината, те да са най-чистите хора натози свят. Без гняв, без скъперничество, без жажда за мъст, без никакви злобни чувства. Дори и нещо ужасно да се случи в животите им, те ще го приемат на мига като даденост. Ще си кажат: "Значи така е било писано" и ще се примерат. Но това беше тяхната слабост. Същността на хората никога не е била в това да се примеряват с живота. Хората са създадени с напълно различна цел, която може би никой все още не знае. 



Yukimi: Тя продължаваше да гледа към Зоро и го попита: Хей Зоро ... по думите ти да разбирам ли, че и ти вярваш в съдбата?

Скръсти уверено ръце, като се усмихна. Вярвам в това, че човек сам гради своя път. На никой не му е писано да бъде еди какъв си..всеки сам става такъв, какъвто иска да е с много труд и усилия. Но не вярвам в онази съдба, която хората приемат за абсолютна. Това са пълни глупости..и смятам да го докажа на всички. - Зоро

Думите, които Зоро изричаше бяха абсолютно реални и идващи от сърцето му. Зоро беше роден без талант, без никаква дарба да стане мечоносец. Хиляди пъти е чувал думи като "Откажи се!", "Не ставаш!", "Загубеняк!" и още много други обиди с цел да променят пътя, по който той е решил да ходи. Но това е било само стимул - стимул да докаже на абсолютно всички, че трудът и усърдната работа могат да накарат и най - слабият да се превърне в най - силният.

Кланът Ророноа не вярва в усърдната работа - за тях, всичко е талант. И заради това, аз бях различен. Всички имаха някаква дарба, била тя в изкуството, в правенето на оръжия, каквото се сетиш. Аз исках да бъда мечоносец, но бях слаб. Отказах ли се? Не. Още от тогава не вярвам в абсолютната съдба. Ако вярвах в нея, аз щях да се откажа, защото никога не ми е било писано. Отказах ли се...? - Зоро




Юкими в този момент щеше да разбере най - отличителната черта на характера на Зоро - неговата воля. Този човек буквално беше железен колкото отвън, толкова и отвътре. Навярно всяко друго хлапе би се отказало когато види, че не става за нищо. Че милионите часове усърдна работа са били пропилени. Но Зоро? Той просто продължи. Той вярва в пътя, който сам си бе начертал. И ще го следва до самия край. Докато той наистина не стане..The strongest! Неговата гордост може да се сравнява дори с тази на The Prodigy. И причината заради това е всичките обиди, всичките спънки, които е изпитал Зоро по този негов собствен път. Път, пълен с падения, който той ще премине докато не почне да се качва нагоре..към финалната права. Зоро е човекът, който може да промени собствената си съдба, защото той сам си я е написал. Точно това означаваше да си The Strongest - да не можеш да бъдеш спрян от нищо друго освен от самия себе си. Той погледна отново към хоризонта и се усмихна широко.

Нямам търпение да разбера какви препядствия ще трябва да наскоча в тази джунгла..! - Зоро

KIREINA 「 綺麗な」 :yin_yang: Japanese Lofi Hip Hop :yin_yang: beat to relax to by Tenno



Yukimi: Отвори широко очи, слушайки думите на Зоро. Тя не очакваше да чуе това от него, но пък очакваше от него да не сподели мнението ѝ. Все пак Yukimi беше различна от нормалните хора. Но пък тя правеше грешката да прибавя всеки освен себе си и семейството ѝ към нормалната група хора. Тя уважаваше Зоро и го изслуша до край, но изобщо не се съгласи с твърденията му. Yukimi гледаше в голямата картинка и смяташе всичко за вече писано. Включително силната воля на Зоро - за Yukimi тя беше дарът, който Зоро си мисли, че няма. Дарът, който именно съдбата му е подарил. Yukimi се загледа към океана и след кратка пауза почна да приказва: Ами какво ако грешиш, Зоро? Какво ако всъщност ти е било писано да постигнеш всичко с упорит труд, а не с талант. Как може да си сигурен, че животът ти не е пренаписан още с раждането ти. Yukimi не се съгласи с нито една дума на Зоро, но понеже го уважаваше и се страхуваше да не го обиди, тя започна да използва несигурни думи от сорта на "ако" и "може би". Единият е имал талант в изкуството, друг в правенето на оръжия и т.н. А пък ти? Ти си имал талант да се трудиш неуморно в това да бъдеш мечоносец. Замисли се? Колко малко неща знаем ние хората за този свят. Как въобще можем да си помислим, че имаме контрол над животите ни като дори не знаем защо сме тук. Yukimi разсъждаваше като един затворник, който го е страх да излезе извън келията си. Всъщност точно такава си беше Yukimi. Тя имаше сериозен проблем с това да предприема неща. Толкова страхлив човек като Yukimi няма как да разбере чувствата на смел човек като Зоро. Това просто беше невъзможно. Не и докато един от тях не се промени. Зоро съжалявам, но не подкрепям твоята гледна точка. Не смятам, че ти или който и да е, може сам да напише съдбата си. Не сме толкова големи, за каквито ни мислиш. Ние сме просто затворници, които са родени и ще загинат тук на тази планета. Същата планета, която представлява просто една прашинка в космоса. След напускането на дома си тя изпита разочарование не само като видя колко ужасен е света на хората, но и като научи колко малки са хората в пълната картина.

Зоро очакваше подобна реакция от нея. Все пак, това което той каза наистина звучеше невъзможно, а особено за човек като Юкими, дори и нереално. Но въпреки това, той си остана зад казаното до самият край, точно както беше решен да върви по своя път. Хех. Знаех си, че ще отговориш по този начин. Но и те разбирам..това, което казвам звучи налудничаво за всички. И навярно наистина е. Мисля обаче, че сама ще видиш, че всеки може да е като мен, защото това, което аз правя, го може всеки. Всеки, който е готов да пречупи оковите, които го спират да се развие и да стане Най - силният. Няма нещо такова като талант да се трудиш, Юкими. Никой не почва с пренаписан път. Знаеш ли защо..? Защото всички почваме от нулата, заедно. Но само най - силните извървяват пътя си докрай. Ако животът ми е бил пренаписан от самото начало, това би било нечестно. Защо ѝ е на тази велика "съдба" да си избира фаворити още от самото начало? Защо аз съм специален и с какво заслужавам да бъда Най - силният още преди да съм бил роден? Не...това не се връзва. Никой няма да решава моята съдба..освен мен! - Зоро

Yukimi:
Двамата със Зоро бяха излезли извън каютата си и се бяха подпрали на парапета. Юкими се загледа в далечината. Не виждаше друго освен вълни след вълни, но се взираше в тях с интерес. Сякаш тази, отдавна омръзнала гледка за обикновения моряк, беше зашеметяваща за Юкими. Нормално, все пак говорим за човек, който е прекарал живота си затворен в джунгла. Не е свикнал с безкрайните океани по света. След кратка пауза(почти 2 години irl xd) Юкими отново заговори мъжа до себе си. Знаеш ли? С теб май сме доста различни. Обърна се към него с нежна усмивка, а косите ѝ плавно се развееха настрани от морския бриз. Всъщност ние двамата сме пълни противоположности ^^ Права ли съм, Зоро?

Зоро: Както си стоеше до Юкими, той бе кръстосал небрежно ръце и гледаше в далечината, дълбоко замислен над нещо, което го тревожеше от сумати време, а именно как да стане по - силен. Зоро се опасяваше, че все още не е достатъчно силен и винаги търсеше начини да се усъвършенства. Внезапният въпрос на Юкими го изкара от тези дълбоки мисли и я погледна. Хм..? Оу...ами, предполагам сме различни..но това не означава нищо. Щеше да е доста скучно да мислиш еднакво, нали така?

Yukimi:
Усмихна му се нежно, след като чу думите му. Не отговори веднага. Първо сформира мислите си. Юкими винаги приказваше плавно използвайки леки думи, които лесно се попиват от слушателя ѝ. Никога не заекваше, нито повишаваше тон. Прибави малко загадачност към тези части от речта ѝ и воала - разговаряш с Юкими. Разбира се, че сме различни. Всички хора са различни. Някои малко, други повече... Но ние двамата... с теб Зоро сякаш сме пълни противоположности. Погледна отново към океана. Замисли се. Ти градиш своя собствен път. Не се влияеш от нищо. Не обръщаш внимание на чуждите приказки. Не се съобразяваш с мненията на по-възрастните. Не вярваш в съдбата или поне в това, че тя е абсолютна и не можеш да я промениш. Ти водиш живота си точно така както сам си си пожелал. Имаш своята мечта и ще я следваш до последно. Знам, че ще го направиш...
А аз? Аз не съм възпитана да мисля по такъв начин. Светогледът, който съм попил от предците си е коренно различен. Аз не мога да съм като теб, Зоро. В кръвта ми е да ограничавам себе си. Надигна погледа си към небето. Усещаше се тъга когато говореше за себе си и семейството си, но въпреки това реши да сподели за пръв път на Зоро за вярванията на Ибури клана. Позволи ми да ти разкажа малко повече за семейството ми, за Ибури клана. Ние сме вярващи в абсолютната съдба. Още с раждането ни се смята, че на нас ни е отреден път, който трябва да изминем. Ако ми е писано да не постигна мечтите си, значи няма да ги. Това означава, че Майката Природа има други планове за мен. Майката Природа е мъдра. Тя не мисли само за мен, а за всички еднакво. Ние всички сме нейни равни деца. Майката Природа отговаря за баланса в джунглата. Тя свързва всички живи същества, било то растения или животни, точно като мрежа. След смъртта си всеки от нас ще се срещне с нея, за да ѝ благодари за живота, който е подарен именно от нея. А след това, ако душата ни е чиста, тя ще ни дари с нов живот. С други думи ще се преродим. По този начин ние ставаме вечни, точно като нея. Нов живот - нов път, който да изминем. Нови преживявания, нови чувства. Това ни позволява да не се страхуваме от смъртта си, а напротив - да я очакваме с нетърпение. Това прави нас, Ибури хората, силни и неколебливи.
Но ако се замислиш ако всичко това е вярно, то ние не сме нищо повече от наблюдатели на собствения си живот. Ние ще изминем нашия отреден път, точно както ни е писано, и единственото нещо, което можем да направим е да наблюдаваме. Да видим със собствените ни очи какво ни е подготвила Майката Природа. Ние нямаме право на мнение. Ние сме просто наблюдатели. Нямаме свобода. Нямаме право на действие. Няма смисъл да преследваме мечти, които не ни е писано да сбъднем.
Аз... Аз не знам вече в какво да вярвам. От както съм се родила тези вярвания са били вкарвани в главата ми от семейството ми. Не съм научена да мисля по друг начин. Не съм научена да съчетавам мой собствени мисли. Кажи ми как да не вярвам в това? Как да не вярвам, особено когато има доказателства, че всичко това е истина. Вярва се, че преди Майката Природа да дари дадено същество с нов живот, първо му дава възможност да се сбогува с близките си. Сълзи започнаха да се образуват в очите ѝ. Това се случи с мен. Когато бяхме на пристанището аз усетих ветровете на една от сестрите си. Ветровете ѝ достигнаха до мен, редом с чувствата и мислите ѝ. Тя се сбогуваше с мен! Обърна почти разреваното си лице към Зоро, но успя да се сдържи.

Зоро: Докато слушаше изповедта на Юкими, той през цялото време си мислеше за момичето, което беше негов съперник и колко много си приличаха те двете. Навярно, приятелката на Зоро от миналото, чиято катана той носи и до ден днешен, също мислеше по този начин. Тя постоянно говореше на Зоро как "неговата съдба не е да бъде най - силният, но въпреки това той трябва да продължи да тренира". Думи, в които той самия не вярваше. Юкими...Потупа я по главата. Благодаря ти, че сподели всичко това с мен. Ние..не избираме къде се раждаме. Не избираме в каква среда да живеем като малки...и затова пътят ни бива начертаван от хората край нас. Но никой не е длъжен да следва другиму начертан път...вярванията на семейството ти не е нужно да са твои. Погледна отново към хоризонта. Не можем да променим миналото ни..но със сигурност можем да променим бъдещето. Честно казано...аз вярвам в съдбата. Но вярвам, че тя също е тест. Изпитание за по - силните..само истински силните могат сами да изберат своята съдба. И да я променят. Още когато започнах да тренирам ми беше казано да тичам по 10 километра на ден и нито километър повече. Но аз знаех, че това не е достатъчно , за да стана най - силният. За това тичах по 20. След това по 30. Започнах да тренирам срещу в пъти по - силни опоненти от мен. Имал съм 2000 поредни загуби от един и същ човек дори. Но всеки път се изправях и използвах наученото, за да се усъвършенствам. Така че..ако искаш да си истински свободна..трябва да промениш нещо. Не вярвай в това, което си научена да вярваш...а в това, което смяташ за правилно. Именно тези последни думи бяха му казани от неговата стара съперничка, която вече отдавна не е сред живите. Тя го беше научила да не се срамува от мечтите си, колкото и нереални да звучаха за хората наоколо. И може би заради това е толкова твърдоглав и сега...